Крайъгълен камък на западните общества е коренящото се в религията вярване, че всички хора са чеда Божии. Иначе казано, без значение от социален, икономически, здравословен статус, народност, цвят на кожата и религия, животът на всеки човек е еднакво ценен. Тази аксиома позволява съществуването на съвременната мултикултурна демокрация по западен образец. Следователно общества като тези в Европа и САЩ биха били напълно невъзможни без нея. Днешната демографска реалност в западния свят подсказва, че стените, които някога са съществували между хората, в по-голямата си част са разрушени. Поне в тези общества. В демократичния блок институционалните форми на расизъм, ксенофобия, както и други форми на дискриминация са напълно заличени. Пред т.нар. „малцинствени групи“ не стоят никакви законови ограничения. Разбира се, това не означава, че всички прегради са премахнати. Все още съществуват социални и икономически бариери, които е трудно да бъдат прекосени. Тези бариери обаче са налични не само за „малцинствените групи“. Бедността, гладът и лишенията не дискриминират. А именно тези са най-големите прегради между средностатистическия човек и високите обществени етажи, пред които някога са стояли и преградите на расата, религията, пола (и идеологическата принадлежност в определени исторически моменти).

И макар съвременната мултикултурна демокрация да е невъзможна при наличието на прегради между различните обществени групи, в един или друг момент те стават абсолютно необходими. Това е така, тъй като Азът винаги се създава и поддържа в опозиция на Другия (Петкова 2009: 159, цит. Фройд 1985). Иначе казано, ако всички сме еднакви[1], то никой не би могъл да разбере къде свършва неговата личност и къде започва личността на другия. Тъй като съвременна Европа, а и САЩ не биха могли да съществуват, ако стените между народности, религии и/или раси съществуват, то един от най-големите политически дебати, който може да се открие в корена на всички значими проблеми от последните десетилетия, е мястото на тези граници. Всъщност спокойно може да се твърди, че един от ключовите политически дебати в исторически аспект е именно този за традициите и модерността. Напрежението между установения ред и промените не е единствена причина за образуване на напрежение между политически сили, но със сигурност често присъства в политическата реториката. В това число и в призива на Роналд Рейгън към Михаил Горбачов от 12 юни 1987 г. „Г-н Горбачов, отворете тази врата! Г-н Горбачов, разрушете тази стена!“.

Тъй като в по-голяма или по-малка степен антагонизмът между желанието за сигурност (рутина, традиции) и разнообразие (промяна, приключение) присъства в психиката на всеки човек, може да се допусне, че това не е естествен, нито реален политически проблем, а такъв, който чрез умела употреба на реториката се раздува до степен, в която в обществото нужда от някаква промяна се приема за даденост.

Политическата реч е един от елементите на човешката интеракция, получили най-голямо внимание през вековете. В резултат на това може да се предположи, че използването на реторика, противопоставяща миналото и настоящето на бъдещето, не е плод на случаен импулс на говорещия. Дали говорителят вярва и възнамерява да реализира промените, прехода към модерността, не е толкова важно, колкото спечелването на подкрепа. Подготовката обаче на тези речи обикновено е продукт на добре обмислена стратегия, базирана на проучвания за настроенията на хората. Говорещият се опитва да свърже себе си и позициите си с наративите, които съществуват в несъзнаваното на слушащите. Наративи, в които не е задължително да вярва, нито да осъзнава, че използва. Като всеки добър творец, добрият оратор не е задължително да съзнава, че онова, което казва, подобно на всяка добра история, се основава на дълбоко вкоренени митологични наративи.

В едно добре уредено, справедливо и относително спокойно общество, обещанията за промяна е по-малко вероятно да пожънат успех, отколкото в разединено, неспокойно общество. Следователно не би сработило предлагането на нещо ново, на промяна, без да се анализира контекстът или да се създаде подходяща почва за да покълне семето на желанието за тази промяна. Не само че също като продуктите на пазара, политическите проекти следва да подготвят своите послания, мисии и визии, насочени към конкретен сегмент от обществото, но и могат, отново подобно на корпорациите, да опитат да създадат нужда за своите решения (политики).

Цялата статия може да прочетета в списание „Медии и език“