Девети ноември 1989 г. Това е датата, маркираща едно от най-знаковите събития в съвременната история. Разбира се, става дума за падането на Берлинската стена. Денят, в който СССР започва да отстъпва своите позиции на все по-силното американско влияние в Европа.

Ден по-късно в България е последван примера на Източен Берлин и комунистическият лидер на държавата Тодор Живков е освободен от длъжността си генерален секретар, в резултат на подадена на девети ноември оставка.

Тези събития стават част от т.нар. Есен на народите. Тази „есен“ постепенно води до края на Студената война. Великите сили вече не делят нищо. Няма какво да делят, тъй като западната икономическа система се оказва много по-работеща. По-точно, оказва се работеща.

Докато Съветският съюз се пропуква и срутва под собствената си тежест, след около 45 години, в които източноевропейците не са могли свободно да посещават страните от Западна Европа и сами да изберат къде да живеят, започва значително преселение, често наричано „изтичане на мозъци“.

Между 1989 и 1992 молбите за убежище са се увеличили малко повече от двойно. От 320 000 до 695 000 и са намалели до около 455 000, чак в края на десетилетиетo (Hansen, 2003). Най-често държавите на произход на онези, които са избрали да минат по официалния път са били, както следва: Югославия (836 000), Румъния (400 000), Турция (356 000) Ирак (211 000) и Афганистан (155 000) (Hansen, 2003).

Междувременно, в държавите, които са били част от несъществуващия вече Съветски съюз (или негови близки партньори) започва бавен и сложен преход. Време, белязано от бедност, беззаконие и уроци по демокрация.

Трудно ще е да разберем, макар и да е любопитно, в кой точно момент Германия се е превърнала в символ на абсолютния просперитет за българина. Дали по време на Студената война и легендите (базирани къде на реалност, къде на хиперболи), които са минавали от уста на уста или след падането на Стената, когато информацията за превъзхождащата икономическа система вече е била напълно достъпна за всекиго.

Възможно е също и да е започнало като легенда, затвърдена по-късно чрез медиите, разкази на близки и роднини, както и най-голямото доказателство – изпращаните от Германия пари. Германската марка, изпратена от приятели и роднини е била не само знак, че в Германия човек може да получава достатъчно пари, но и че с тях можеш да се грижиш за себе си и близките си.

Междувременно в България събитията не се развиват, както демокрацията е обещала. Сложният преход, т.нар. „мутренски години“ и „Виденовата зима“, изпълват първото демократично десетилетие на българина с трудности и недоимък. Години след обещанието, че на държавата и предстои светло бъдеще, битието на обикновения гражданин изглежда става все по-сложно.

Несправедливостта в това човек да гледа как неговите и на близките и познатите му спестявания се стопяват и изчезват, заради хиперинфлацията, докато т.нар. „кредитни милионери“ стават по-богати, поради фалита на петнадесетина банки за периода между април и октомври 1997 г., е естествено да породи желание за бягство и нежелание за участие в една корумпирана и несправедлива система.

Поради силната си икономика и (относителна) географска близост, наред с убеждението, че там „нещата са подредени“, Германия се превръща в най-предпочитаната дестинация за източноевропейците. Към 2009 г. мигрантите от Източна в Западна Европа наброят над 4.8 милиона (Djankov, 2016), а премахването на работните рестрикции за българи и румънци през 2014 г., стимулира нова вълна на запад (Djankov, 2016). Така към 2016 г. повече от 6.3 милиона души от източна Европа са се установили трайно на запад (Djankov, 2016).

Търсенето на сигурност и просперитет са основните причини за миграция. Ако е възможно и двете да бъдат осигурени от държава, чиито език или култура са познати на мигриращия, това помага за избора на дестинация.

Следните данни са от Световната организация за миграция (McAuliffe, 2024):

Дестинация	1. Произход	2. Произход	3. Произход	4. Произход	5. Произход
САЩ	Мексико (10 853 105)	Индия (2 723 764)	Китай(2 184 110)	Филипините(2 061 178)	Ел Салвадор(1 410 659)
Германия	Полша(2 141 722)	Турция(1 837 282)	Руска Федерация(1 198 831)	Казахстан (1 128 201)	Сирийска Арабска Република(707 457)
Саудитска Арабия	Индия (2 502 337)	Индонезия (1 709 318)	Пакистан (1 483 737)	Бангладеш (1 277 624)	Египет (962 432)
Руска Федерация	Украйна (3 268  263)	Казахстан (2 558 907)	Узбекистан (1 146 175)	Азербайджан (766 918)	Беларус (763 879)
Обединено Кралство	Полша (835 975)	Индия (835 359)	Пакистан (537 047)	Румъния (393 569)	Ирландия (370 151)
Франция	Алжир (1 637 211)	Мароко (1 059 918)	Португалия (639 888)	Тунис (444 572)	Турция (340 271)
Обединени Арабски Емирства	Индия (3 471 300)	Бангладеш (1 095 231)	Пакистан (996 288)	Египет (899 612)	Филипини (564 769)

 

Базов анализ на първите седем най-предпочитани дестинации за мигрантите показват, че избора на дестинация е воден от следните (подередени не по важност) причини:

• Икономически
• Културни
• Географски

С оглед на факта, че Съединените американски щати са най-предпочитаната дестинация в световен мащаб, би могло да се дедуцира, че основната причина за миграция е икономическа. Но изборът на крайна дестинация е в почти всички случаи обусловен географски (близост), културно (близост), езиково (близост).

Причините за миграция в световен мащаб заслужават отделен труд. Онова, което можем да изведем от тези данни е, че Германия привлича милиони мигранти от цяла Европа, благодарение на своя икономически просперитет, географска и културна близост. Езика, както казва Никола от „Уроци по немски“, „ще го науча“ [1].

Според Световната организация за миграция, Германия е втората най-предпочитана страна за миграция от българите (единствено след Турция) (McAuliffe 2024). Отново техните данни посочват, че едва един от тридесет души се решава на тази крачка  (McAuliffe 2024). От тук могат да се извадят два извода. Първият е, че колкото и икономически да е обусловена една миграция, близостта (културна, психологическа и географска) взема превес. Вторият е, че са необходими определени психологически нагласи, за да се предприеме крачката. Разумно възприятие е тези психологически нагласи също да се разделят на две. По-висока приемственост към непознатото и убеждението, че „там“, на другото място, битието ще е по-леко, личността ще се адаптира по-добре.

Праксеологията приема, че всяко човешко действие, без изключения, е подбудено от чувство на дискомфорт. В случай, че дискомфортът от това да не се предприеме действие е по-голям от очаквания дискомфорт при предприемане на действието, то бива извършено.

Следователно, ако приемем, че дискомфортът от това индивидът да остане където е, е по-висок от очаквания при мигрирането, то миграцията се извършва.

Както бе споменато, през деведесетте години на XX в., а и през първото десетилетие на XXI в., българите имат всички основания да пожелаят да мигрират. Макар и последното да не се отнася само за нашата страна. Една от най-логичните (а и предпочитани) дестинации е Германия. Основанията за това предпочитание, вече разгледахме.

„Уроци по немски“ разказва за последните в дни на Никола (протагонистът) в родната България.

Основната позиция, застъпена в настоящата статия е, че Егото[2] на Никола, което той, чрез лъжи, е успявал да съхрани в годините преди отрязъка от живота му, на който зрителя става свидетел, се пропупква и срутва.

Ще се обърне внимание на дефанзивните механизми, които той използва и мимолетните, но ключови моменти, в които Сянката му[3] надмогва Персоната[4] и се проявява, сеейки разруха. Многократно в сюжета на филма се повтаря, макар и не директно изкоментирано, един мотив, проявление на вече упоменатите проблеми на Никола. А именно склонността му да ползва лъжата в опит да съхрани себе си, пред себе си и рационализацията (имплицитно демонстрирано), в опит да се убеди, че лъжите, които изрича, всъщност са „бели лъжи“ и следва да бъдат изречени. Уж, за да предпази другиго, а всъщност, за да изкупи вина или да отново да се скрие.

 

2. Илюзията за спасение

Още в началото на филма става ясно, че Никола е проблемен човек. Макар историята да започва с на пръв поглед обикновен разговор между двама приятели, разказът бързо придобива тъмните краски, които носи до своя край. В разговора между Пламен (Герасим Георгев – Геро) и Никола – протагонистът (Юлиян Вергов), героят изигран от Геро разказва за трагичната история на техен общ приятел, за когото се разбира, че е прекарал най-малко 10 години в САЩ, откъдето се връща „мръсен, бради, коси“. Скоро след като се завръща, Ферти се къпе, бръсне и самоубива, скачайки от дванадесетия етаж. Историята разплаква Никола. Двамата се прибират, придружени от тежко мълчание.

Още в следващата сцена историята показва, че Никола е емоционален не само в тежки ситуации, като споменатото самоубийство. Той седи на бюрото срещу работодателя си. Иска от нея препоръка. След едва „седем-осем месеца“ на работното място. Разговорът бързо преминава от молба, във взаимни обвинения, а в края Никола настоява за нещо, което вече му е отказано (неколкократно). Това е и сцената, в която става ясно, че Никола е избухлив, „а и с присъда“. На пръв поглед, отказът на работодателя може да се възприеме като ненужно препятствие, което тя поставя пред Никола. Респективно, зрителят започва да изпитва емпатия и да се припознава с героя. Реалността обаче е, че Никола очаква да получи нещо, което всъщност не е заслужил. По-късно във филма става ясно, че „последните няколко месеца“ той се готви за заминаването си в Германия. Без да се спекулира дали му е било известно, че ще замине преди или след като е започнал работа, периодите до голяма степен съвпадат и може с висока степен на вероятност да се очаква, че дори да не е знаел предварително, е разбрал много скоро, след като е започнал. Съзнавал е, че за него това е временна спирка. Колкото и старание да е вложил в работата си обаче, Никола е могъл да очаква, че за да получи желаното от него, е следвало да остане поне една година. Още в тази сцена, макар на повърхността да изглежда, като изкуствено наложено, излишно препятствие между него и реализирането на „българската мечта“[5], всъщност прозира арогантността и липсата на далновидност у Никола. Прозира желанието да получи нещо, което не заслужава, без да положи усилията или поне съобразителността, необходими за това и да намери начин да привлече работодателя си на своя страна, като даде в замяна, нещо, което тя ще оцени. Чувството за онеправданост, което го преследва и занапред, Никола изразява чрез кратко, но интезивно избухване в съблекалните на завода, където удря и рита многократно един от гардеробите.

Незабавно след това, във филма се по появяват два мотива, които се повтарят многократно. Единият е, очаквано, уроците по немски. Докато управлява автомобила си, Никола слуша аудио курс, който следва да го научи на западния език. Избраният от него метод, очевидно не най-оптималният. За сметка на това е методът, в който има най-малко реалност, най-малко трудност, най-малко съпротивление.

Вторият мотив е самото пътуване на Никола. Между домовете на разделените му родители, своето разбито семейство и новият му дом.

Героят очевидно се намира в житейска пропаст. Разкъсан между разделени родители, собствените си грешки и една надежда за ново начало и щастливо бъдеще. Ива – приятелката на Никола (Елена Телбис), има ключова роля в живота му. Като партньор тя е разбираща, съобразителна, приемаща. В същото време, участвайки в плановете за заминаване, и бидейки себе си (приемаща и разбираща), Ива е символ на надежда за Никола. Възможността онова, което той жадува – да успее да се адаптира, да намери място, на което да принадлежи – да се реализира.

Тя е новото начало, след присъдата (условна), след като е разбил семейството си, след раздялата на родителите му. Един пристан, на който може да акустира, без оглед на вълнението на заобикалящия го океан от неволи.

Зрителят обаче все още не знае това. Сцените след избухването на Никола в гардеробната на завода са неговото пътуване към домът на майка му (придружено, разбира се, с уроци по немски). А в последствие (след кратка пауза), отиване към бащиното жилище.

При проследяване на посещението на родителите му, зрителят установява, че, макар и разделени и нежелаещи да чуват един за друг, те имат абсолютно една и съща позиция, както за заминаването на Никола, така и за избора му на партньор.

Докато за Германия Никола е готов да лъже (себе си и родителите си), то за Ива, той проявява мъжество, като я защитава от нападките на родителите си.

Никола прави това директно и без заобикалки. Неодобрението на родителите му за Ива и за заминаването му може да се тълкува като поредната несправедливост, с която героят на Вергов се сблъсква. Зрителят би могъл да разтълкува липсата на подкрепа в това начинание, като липса на подкрепа в живота изобщо.

Такова тълкувание обаче ще се окаже погрешно с развитието на сюжета.

Допълнителен аргумент в тази посока е, че за разлика от нападките спрямо Ива, отхвърлянето на идеята за заминаването е добре аргументирано и от двамата. Никола не знае немски. С напредването на разказа за зрителя става ясно, че той никога не преминава дори началната фаза на обучение по езика, а освен това, макар и на „петдесет години“, той срича и на български.

Трудно е да се определи причината за неодобрението на Ива. Родителите на Никола не проявяват активна намеса в отношенията им, нито наченки на активно закриляне над него. Баща му има традиционни разбирания за света, проличаващи от обидата, която той изпитва, когато Никола му обещава, че ще му праща пари, когато започне работа в Германия („ти чул ли си крава да е бозала от теле“).

Неодобрението към Ива, която, следва да се повтори, играе ключова роля за това Никола да не извърши престъпление (показано и директно) и символ, и материализация на надежда, би могло да се приравни с неодобрението на плановете за заминаването му.

Родителите му дори изразяват гласно съмненията си, че тя го е убедила да предприеме крачката. Всъщност, неодобренията в двете посоки биха могли да бъдат приравнени и на символно ниво. Истината е обаче, че позициите, макар и еднакви, имат различни подбуди. Една причина за отхвърлянето на заминаването, която изглежда много вероятна, е, че родителите на Никола виждат, че той никак не е готов да замине, както и склонността му да се самозалъгва. И въпреки че му прощават лъжите, които изрича пред тях, те опитват да го защитят от онези, които изрича пред и за себе си.

В първата сцена, в която майката на Никола (Меглена Караламбова) е показана, той изрича и първата си лъжа. Първа за зрителя. След опит да убеди нея, а и себе си, че в Германия хората са различни („Мамо, стига, бе, това е Германия. Там хората си помагат.“), Никола заявява „Изпращат ни от завода, ти казах. Там отварят някъв нов, огромен, до Хамбург. Трябват им опитни специалисти. Харесали са ме как работя. Имаше конкурс, аз го спечелих. Директорката ми помага да замина. Имам, както ти казах, вече две препоръки.“ Всичко това, вече е ясно за зрителя, е лъжа. Никола планира да замине, въпреки че няма препоръки, работа, а и не знае езика, ала с убеждението, че „ще го научи“.

Първите думи на Никола към баща му, на които зрителят става свидетел, също са лъжа.

За разлика от лъжата, изречена пред майка му, която е в търсене на нейното одобрение за плановете му за заминаване, Никола лъже баща си, от, на пръв поглед, благородни подбуди.  Когато посещава баща си, Никола е посрещнат от отворената врата на апартамента. Вътре вижда обстановка, която би могла да бъде интерпретирана и като резултат от борба с недобронамерени посетители. Обърната на една страна лампа, бутнат велосипед и паднал сушилник са сред основните улики. Въпреки това, след кратък престой в жилището, Никола излиза и започва да търси не баща си, а кучето му – Стефи.

Открива животното блъснато от автомобил и мъртво. Във ветеринарната клиника зрителят става свидетел на първия очевиден случай, в който протагонистът опитва да промени реалността с думите си. Тоест, използва защитния механизъм на отричането.

Чувайки от служител на клиниката „Съжалявам, господине, кучето е починало“, Никола казва „Не можете ли нещо да го реанимирате, преди малко се раздвижи в колата“. Макар на повърхността да приема реалността „Значи нищо не може да се направи…“, действията на Никола говорят друго. Той отказва да остави кучето за кремация, но и не планира да го погребе. На път за дома на баща си, Никола спира и опитва да реанимира кучето, за което е наясно, че е мъртво. А когато баща му (Васил Банов), го пита „Намери ли я?“, Никола изрича ясната за зрителя лъжа „Не, ама ще се прибере“.

В последвалия (и първи за зрителя) разговор между Никола и баща му, става ясно, че протагонистът е решил да сподели намерението си да замине и с двамата си родители два дни преди заплануваната дата.

Той обяснява мълчанието си с нежеланието да бъде разубеден. Героят на Вергов продължава да покрива реалността с лъжи, с надеждата, че това ще я промени. Освен за кучето, Никола лъже баща си и, че е казал на майка си и тя го е подкрепила. Допълвайки, че в Германия „ще работи“ и, че „всичко е уредено“, бидейки абсолютно наясно, че не знае езика дори на базово ниво, а работата му там е единствено блян.

Пред майка си, Никола твърди, че „са го харесали как работи“, следователно, ще работи в завода, докато пред баща си той заявява, че „с Пламен ще разкарва работници по обекти“. Една възможна причина Никола да не е способен да каже истината на родителите си е, че не желае да изглежда като глупак. Което пък само по себе си означава, че той осъзнава колко наивно е начинанието. Никола планира да замине без умения, без език, без никаква уговорка за работа или жилище, и дори без пари.

Разбира се, лъжите му биха могли да се интерпретират като опит да ги успокои, но с оглед на прозорливостта на родителите му, фактът, че нищо в живота на Никола не е подредено, количеството самозалъгване и непрестанното старание да отрече реалността, предходната интерпретация е далеч по-вероятна.

След като разговорът им приключва, зрителят вижда как бащата на Никола глади ризата му, след което му помага да я облече. Следователно, въпреки неодобрението му спрямо решенията на сина си, героят на Васил Банов не оттегля своята загриженост и любов. В мълчанието между двете действия, Никола пита „На колко години е Стефи?“. Отговорът е по-подробен от необходимия „На осем. Белгийска овчарка.“ Изглежда баща му му дава допълнителната информация, знаейки или поне допускайки какви са неговите намерения. И, следователно, каква е реалността. Миг по-късно Никола изразява желание „да поиска прошка. За всичко.“ Отговорът е мълчание.

В следващата сцена Никола е показан отново в автомобила си, слушайки уроците по немски. Два детайла правят впечатление. Първият е, че докато стои на кръстовището, когато може да се приеме, че има по-голяма възможност да слуша концентрирано, Никола се върти на седалката, оглежда се и въздиша. Курсът все още е на един от първите уроци – Никола слуша имената на дните. Напредъкът е нулев. Вторият детайл е, че при потеглянето си, той извършва нарушение на правилника за движение по пътищата. Tъй като държи лявата си ръка от дясната страна на волана, а дясната върху скоростния лост, при изпреварването, което извършва, няма начин, по който би могъл да включи светлинния сигнал за отклонение.

Изглежда Никола все още е склонен да върви срещу правилата и нормите, макар че на повърхността демонстрира желанието си да се промени.

Поредната среща, която Никола инициира е с бившата му жена – Петя (Стефка Янорова). В срещата става ясно, че отношенията между двамата са силно обтегнати. Никола отново моли за прошка, която молба, също както посрещнатата с мълчание от баща му, му е отказана. Този път активно.

Петя го заплашва да се обърне към полицията, ако се приближи.

Отказва му да види децата им с думите „Няма смисъл да ги мъчим повече.“. В отговор, Никола казва: „Можех да отида направо при тях, без да ти казвам. От днес мога да ги виждам.“ (тъй като присъдата му е изтекла).

Макар и да не изглеждат агресивни, думите му са пореден опит да насили своята воля върху чуждата. Своите желания върху реалността. Отговорът на Петя е, че знае, че Никола пише на Мария (дъщеря им) чрез анонимен профил. Докато Никола опитва да принуди Петя да му даде разрешение (твърдейки, че няма нужда от него и го иска, едва ли не от благородство), тя негласно му заявя, че в случай, че направи онова, което твърди, че може, тя ще се обърне към полицията, тъй като той, въпреки забраната, търси комуникация с децата си.

Освен това, чрез разкритието на Петя става ясно, че Никола опитва да отхвърли и тази реалност. Вярвайки, че създавайки анонимен профил в социална мрежа, ще успее да се скрие от последствията за нарушаването и на тази норма.

Тук е и моментът, в който става ясно, че поне до известна степен, Никола използва заминаването си за Германия, като форма на принуда.

Размяната на индиректни заплахи и предупреждения, бива прекратена от заветната фраза „Заминавам за Германия.“ Изглежда Никола вярва, че ако каже на хората, че повече няма да го видят, те автоматично ще му опростят всички грешки. Никола не търси истинска прошка. Единствено иска да чуе думите. Истинската прошка, също като всичко друго в живота, изисква усилия, а той, изглежда, не е голям привърженик на нещата, които са трудни.

 

2.1. Единственото, което знам е, че каквото и да тръгна да правя, излиза грешно

След като отива до приют, в търсене на осем годишна белгийска овчарка, отново разочарован от ударите, които получава от реалността, Никола се прибира при Ива. Симолът на неговата упора, връзка едновременно с реалността и с надеждата за това, че е възможно обстоятелствата да се променят към по-добро.

В разговорът, който провеждат Никола стига до прозрение. „Единственото, което знам е, че каквото и да тръгна да правя, излиза грешно.“ Психоанализата, с право, възприема прозренията като ключови за промяната на личността. Без осъзнаването на проблема, е невъзможно той да бъде разрешен. Необходима е, обаче, още една съставка – катарзис. Такъв, за сега, не се появява. Колкото и подкрепящ и добър партньор да е Ива, тя се засяга от прозрението му – „Аз грешна ли съм?“ И макар Никола да отвръща „Не говоря за теб“, тя продължава да настоява за директен отговор.

Отговор, на който Никола не е способен.

От страх или поради друга причина той не е способен да заяви „не не си грешна“, докато от своя страна Ива му казва „…защото си ти – такъв какъвто си – аз затова съм влюбена в теб“. Става ясно, че Ива е далеч по-способна да демонстрира привързаност и да се поставя в уязвима позиция.

Още в следващата си фраза, тя споделя, че и нея я е страх от начинанието, но намира упование във фактът, че ще бъдат заедно. Забележителна е емпатията, на която Ива е способна. Въпреки обидата си, тя успява да разбере причината за думите на Никола – страх. За нея обаче остава неизвестен фактът, че Никола всъщност е прав. Прозрението, до което достига всъщност е правилно и наистина няма общо с нея. За съжаление обаче, той е неспособен да го изрази.

На следващата сутрин Ива, за пореден път, проявя своята зрялост, докато Никола продължава да е воден от онази част на личността, у която се намират само силни емоции. В случая страх, нужда от одобрение и желание за мигновено удовлетворение на нуждите. Тя вече е загърбила разговора от предната вечер, готова е да му помага, да го слуша и да мисли вместо него. Той настоява, че трябва да види децата, „защото ще полудее“. Тоест, без оглед на това, какво искат те, той има нужда да ги види, за да получи и от тях така желаното приемане.

В този разговор на повърхността изплуват и снощните съмнения за правилността на решението за заминаване.

Никола продължава да взема грешни решения.

Той не осъзнава, че съмненията му относно заминаването всъщност са подбудени от това, че интуицията му го насочва към фактът, че в действителност, животът му продължава да е хаос. Решенията, които взема по-често са опит да удовлетвори своят Id и да се почувства сякаш взема правилното решение, отколкото реално да извърви трънливия път между сегашната ситуация и онова, което иска да постигне.

Вместо да признае пред баща си, че Стефи (кучето му) е ударена от автомобил и е починала, Никола отива в приют, където настоява да му бъде намерено същото куче („Вижте колко много кучета имате“). А след като псува служителите и си тръгва разгневен, той инициира среща с хора, които подаравят белгийска овчарка. Две годишна и мъжка. Въпреки че кучето е мъжко и по-младо, Никола решава, че ще го вземе и започва да го дърпа от собствениците. Реалността обаче отново се оказва по-силна от него. Собственикът на животното си тръгва. Никола остава с празни ръце. Но в крайна сметка, Феникс (подаряваната овчарка), всъщност нямаше да защити протагонистът от необходимостта да каже истината пред баща си. Което пък е и единствената причина той да иска животното. Онова, което Никола прави, отново излиза грешно.

 

2.2 Може пък да ти излезе късметът

След кратката схватка, в опит да отнеме Феникс, уж с намерението да каже на баща си истината за Стефи, Никола се отправя към него.

Отново е посрещнат от отворена входна врата на жилището и отсъстващ баща. В случай, че се търси пълна интерпретация на разказаното от филма, липсата за втори път на бащата на Никола, би могла да се прочете като символ на неговото генерално отсъствие от живота на протагонистът. От друга страна, Никола и в двата случая отива при родителя си, с желанието да получи емоционална близост, одобрение, приемането на баща си. Следователно, неговото отсъствие, може да се прочете и като емоционалната отчужденост.

Героят на Васил Банов, чрез множество поведенчески елементи, демонстрира твърдост на характера, суровост, дори известна доза деспотичност. От такъв човек не може и не бива да се очаква емоционална топлина. В негова отлика обаче Никола е емоционален човек, който има нужда от тази близост.

Никола толкова отчаяно търси одобрението на баща си, че дори го носи на гръб (буквално), след като го открива навън, изтощен, надяващ се Стефи да се върне[6]. Друг детайл, който прави впечатление при посещението на родителите му е при всички посещения при родителите си, освен последните, Никола се преоблича за срещата си с тях. Той си слага бяла риза, докато през останалото време зрителят го вижда по потник и със суичер. Едва, когато започва да се предава и малко по малко да сваля маската си, Никола спира да носи и ризата пред родителите си.

След като се прибират, бащата на Никола, с болки в кръста и крака, ляга да си почине. Той започва разговор със сина си. Разговор, който не дава на Никола одобрението, от което се нуждае.

Поне не директно, не с думите, които се надява да чуе.

Баща му за пръв път проявя интерес към заминаването на сина си, питайки го „Абе ти, в кой град отиваше?“ След като му разказва кратка история за неговото превиване в страната, в едно друго време, когато му е забранено да премине от Източна в Западна Германия и почти насила му дава сумата от 3000 лв, бащата на Никола му казва „Махай се“ а след кратка пауза добавя „… от тая скапана държава.“

Филмът подвежда зрителя, оставяйки за момент впечатлението, че дори в предполагаемия последен път, в който ще види сина си, героят на Банов не е склонен да му даде одобрението си. Обръщайки му гръб, той добавя „Може пък да ти излезе късметът.“ След кратка вътрешна борба дали да вземе парите или не, в която нуждата все пак надделява, Никола се отправя към външната врата.

Протагонистът получава, макар и не по начинът, по който му се иска одобрението или поне приемането на баща си, а на сбогуване с майка си, осъзнава, че и тя изпитва загриженост.

Когато отива да се сбогува с нея, Никола отново я лъже. С думите „Преведоха ни аванс. И аз не очаквах“, той ѝ дава хиляда от трите хиляди лева, които е получил от баща си. Тя мълчаливо демонстрира недоверието си към историята, която той ѝ представя, но неохотно приема парите, поставени от Никола в ръката ѝ. На изпроводяк му връчва сандвичи, които е направила за него, за Ива и за Пламен, за да „не ядат боклуците по бензиностанциите“ . Топла усмивка се разлива по лицето на протагониста. Никола разбира, че майка му го обича.

2.3 Кажи. Обичаш ли ме?

Никола все още има незавършени дела. Въпреки че и Петя (бившата му съпруга), и Ива (настоящата му приятелка) изразяват възражения срещу това, Никола е твърдо решен да види децата си.

Преди да посети дома на майка си, той се вижда за кратко с Пламен, който му показва новия си бус, за който е дал „стария бус, и караваната, и скутера, някои други безценни неща и въдицата“ си. При раздялата им, Никола му казва, че отива да види децата.

Пламен е единственият, с когото Никола е коментирал темата, без да получи негативно мнение. Истината е, че Пламен всъщност не му дава никакво мнение, а казва „Аз…говорих с моя.“ Навярно, дори да беше получил негативна оценка за намерението си, това нямаше да спре Никола. Навярно, Пламен знае това.

Преди да се запъти към децата си, обаче, протагонистът решава, че ще опита да вътвори ред в още две насоки от живота си. На първо време, той отива в болница, в която, очевидно на края на живота си лежи бащата на Ферти – приятелят на Никола и Пламен, с историята за чието самоубийството започва филма.

След кратка раздумка, Никола заявява „Дойдох да направя нещо за Вас.“ Това са думите, които той използва, за да върне книга, за която се разбира, че е откраднал. С оглед на това, че Ферти е живял зад граница, а след като се е върнал се е самоубил, Никола не го е виждал от поне десет години. Следователно, той е откраднал книгата преди най-малко такова време. Въпреки че е имал много възможности, в които е могъл да поправи грешката и да се извини за постъпката си, дори след като е разбрал, че всъщност бащата на Ферти е автор на труда, Никола, отново е избягал от тежестта на реалността и отговорността, която следва да е способен да носи за действията си.

Той избира да върне книгата, едва след смъртта на близкия си приятел и съвсем малко преди същото да сполети и бащата. Въпреки че прави това за себе си, той отново не е способен да се извини и казва на умиращия човек „Дойдох да направя нещо за Вас.“

Бащата на Ферти иска от Никола да му прочете стихотворение от книгата. Когато той неохотно започва да го прави, зрителят установява, че Никола не просто не знае немски. Той чете бавно, сричайки и с грешки, дори на родния си език, следователно попадайки в 1.3% от българите, които, според официалните данни, са неграмотни (Кузманова, 2022).

Никола говори на бащата на Ферти на „Вие“. Изглежда, въпреки че е бил в дома му, че е бил приятел със сина му и дори си е позволил да открадне книга от тях, двамата не са особено близки. Навярно чувствайки се освободен този факт, Никола се пропуква и най-после казва на глас „Не ми се заминава от България“. Оправдавайки решението си с децата. Ала това е само едно повърхностно извинение. Истината е, че желанието на Никола да замине идва от надеждата, че децата ще му простят, че ще успее да откупи вината си пред тях, пред бившата си жена, пред майка си, баща си и пред себе си самия. Една sui generis[7] индулгенция, която магически ще вътвори ред във всичките му дела. Ще поправи всички грешки. Ще изкупи всички грехове.

Никола все още не е готов да признае пред себе си, още по-малко пред другиго какво точно иска да постигне.

Втората задача, която си поставя, преди срещата с децата си, е най-после да погребе Стефи.

Погребението е предшествано от поредната демонстрация на неспособността на протагониста да се справи с емоциите си по зрял път. Гневът му взема превес и той рита и удря автомобила си, докато на фона се чува „Der dritte Tag ist Mittwoch“[8]. Никола все още не е преминал това ниво на езика. Към този момент от историята, обаче, вече е относително ясно защо. Уроците по немски са единствено параван. Отчаян опит за ангажирането на съзнанието с илюзията за едно бъдеще. Бъдеще, което вече е ясно за всички, включително и Никола, е нежелано. Ала в същото време, този блян продължава да е единственият спасителен пояс на героя. Единственото упование. Единствената надежда.

Погребението на Стефи е тежко за Никола. Както психически, така и физически. Подобно на психологическата му неподогтвеност, той няма и подходящ инстурмент, с който да изкопае гроба. Това извършва с щанга от тип „кози крак“, вместо лопата. Макар че извършва действието далеч от всички, в гора, тоест решението не е спонтанно, Никола не е сметнал за необходимо да се снабди с нужния инструмент за дейността, която е планирал да извърши. Правейки за пореден път животът си по-сложен, отколкото е необходимо.

 

 

В началото на лентата, преди посещенията при родителите си,  Никола е показан да се преоблича с бяла риза, която глади преди срещата с баща си. Интересен момент е, че именно баща му, след като също глади ризата (Никола я изпира на ръка), е единствения, който прави коментар за облеклото му „Това копче го закопчай“, допълнено от „Веднъж да те видя спретнат“. С оглед на фактът, че в (по план) последната си вечер в София, Никола, въпреки съветите на Петя и Ива, решава да отиде при децата си, нещо за което предварително споменава и на Пламен, би могло да се допусне, че Никола има как да обърне внимание на облеклото си.

Въпреки това, той отива да вземе дъщеря си от училище, незабавно след като е погребал бащиното куче. Никола е изморен, притеснен и мръсен. А в допълнение към своята нчеистота, той вози дъщеря си в автомобила, в който поне два дни е лежал трупа на Стефи (кучето).

Изглежда, че докато Никола активно търси да получи одобрението на родителите си, то за децата си не полага толкова внимание към детайла и усилия. Макар да има истинска нужда и от тяхното приемане, той по-скоро го очаква, отколкото смята, че трябва да го заслужи.

Когато опитва да погали дъщеря си и тя се отдръпва, той не знае какво да каже и те продължават да очакват в неловко мълчание промяната на светлинния сигнал, за да продължат по пътя си. Никола не открива думи, единствено побутва дъщеря си, с надеждатата, че тя ще заговори, ще го попита нещо и той ще има възможност да намери причината тя да се дърпа от ласките му. Уви, това не се случва. Светлинния сигнал се променя и те продължават по пътя си.

 

Една от основните причини хората да не знаят какво да кажат на другите, е липсата на увереност. Увереност, че това, което имат да кажат е важно и ще бъде „интересно“ на събеседника. По-важното в случая е, че изразяването (а и причината) за тази неувереност, е насочването на вниманието навътре, към себе си, вместо навън – към събеседника. С други думи, ако Никола (или който и да друг човек), беше способен да спре да се чуди как ще изглежда (заради нуждата си от одобрението на дъщеря си), той би могъл да я пита за нея. Как се справя в училище, има ли приятели, как са нещата вкъщи, брат ѝ слуша ли я, помага ли ѝ, какво им готви майка им, дори какво е обядвала… Никола, обаче, не е способен да прояви такъв интерес. Интересът би могъл да бъде отблъснат и следователно да бъдат затвърдени притесненията, които бушуват в душата му. Притеснения, които, колкото и да опитва да скрие, той пропуска наяве още в следващата сцена.

Първите думи, които Никола казва на Мария (дъщеря му) в целия филм са „Обичам те повече от всичко на света.“ Това, според детето, не може да е вярно. Баща ѝ е отсъствал твърде дълго време, тя не е разбрала защо. Както често се случва при децата, може да се допусне, тя също обвинява себе си за липсата на бащините любов, внимание и присъствие. Майка ѝ, Петя, има друг партньор, следователно, макар Мария да разбира че това не е баща ѝ, тя вече свиква с присъствието на другиго. Този човек се грижи за нея, грижи се за брат ѝ, грижи се за майка ѝ. Никола, от своя страна, (макар и заради условната си присъда и забраната да се вижда с тях) демонстрира прокламираната любов по странен и неправилен начин. Пишейки на дъщеря си от анонимен профил[9].

Всъщност от поведението му може да се съди, че той върви в обратната посока. Мълчание на Мария в отговор на тежките думи, създали объркване в детския ум, провокира Никола да продължи „Ти не ме ли обичаш?“.

Детето успява да промълви „Трябва да тръгвам.“, на което Никола продължава да настоява „Кажи, де. Обичаш ли ме?“.

Мария отново отбягва въпроса, насочвайки разговора към това, че вече е късно и се притеснява да не ѝ се скарат, че се е видяла с него. Никола бързо отклонява нейните възражения[10], и продължава да настоява да получи одобрението на дъщеря си „Кажи. Обичаш ли ме?“.

Отговорът „Малко.“ провокира мълчание, което продължава 13 секунди, без абсолютно никакво действие да е предприето от нито един от двамата, а след кратка прегръдка, Никола пуска Мария на земята.

Когато тя си тръгва, Никола още веднъж я задържа, за да ѝ каже „Обичам те.“ Колкото повече пъти го казва, толкова по-ясно става за зрителя, че всъщност той не очаква дъщеря му да разбере, че той я обича. Любовта се задушава в словата, ала избуява в дела. За негово съжаление, Никола, имайки нужда от моментално удволетворение, не е способен да гради. Самото естество на изграждането изисква усилия.

Прокламирането на любов от страна на Никола би могло да бъде много по ценно. Стига той да бе положил необходимите усилия, за да изгради връзка с дъщеря си, да ѝ покаже, че въпреки грешките в неговия живот, тя е ценна, че нейните емоции имат значение, че го е грижа как се развива тя в училище и в социален план. Макар по-рано във филма да е споменато, че Никола е търсил Мария от анонимен профил в социална мрежа, с оглед на цялостната личност на протагониста и единствената показана комуникация между двамата, напълно логично би могло да се екстраполира, че комуникацията им е обикновено е такава.

Никола поставя дъщеря си в позиция, в която никое дете не е готово да е, а и не бива да бъде поставяно (макар това да се случва често). Вместо чрез здравословна грижа Никола да заслужи бленуваната от децата му любов, той я проси.

Изкривявайки по-този начин естествената динамика между родител (водещ) и дете (следващ). Отговорността, която такова влияние върху родителите носи, е твърде голяма за дете, което и води до неспособността на Мария да отговори на въпроса. Тя просто не знае какво да прави с подобна сила. Да му каже „Обичам те“, изглежда, ще е лъжа. В случай, че му отрече тази си любов ще го нарани. А това нараняване ще е още нещо, за което малкото дете ще се вини дълги години. „Малко“ изглежда като най-подходящия отговор.

Със сина си, Никола има не по-голям успех. Виждайки баща си, младият мъж, в който се е превърнал Иван (сина на Никола), се приближава към него с походка, демонстрираща агресия и снизходителност. Иван казва на баща си само „Браво на тебе. Успех.“, в отговор на информацията за заминаването му. Отново в опит да получи, а не да демонстрира или даде любов, Никола използва най-силните слова, с които разполага – „Много те обичам“. Иван не отстъпва, също като сестра си. Той просто се изсмива на баща си и си тръгва.

 

2.4 Изкупление

Преди да напусне района, Никола се озовава скрит измежду храсти и детски съоражения за игра. Замаскиран от околната среда и мрака, протагонистът е вперил агресивен поглед към заведението на Явор[11]. Там бившата жена на Никола, дъщеря му и Явор вечерят с други хора. Агресията в погледа на Никола създава очакване, че той ще реши да захвърли всичките си надежди, желанията на Ива, целите на Пламен. Ще избере да удовлетвори за пореден път моментните си нужди, нападайки за втори път Явор, гарантирайки си по този начин активна присъда, абсолютно отхвърляне от семейството му и загробвайки завинаги шансовете си да замине и да се изкупи и докаже пред себе си и другите.

Никола обаче успява да запази самообладение.

Поне този път.

Той напуска локацията и отива на пазар. На излизане от големия супер маркет, в който купува хляб, той вижда само и вързано за пейка куче, което поразително прилича на Стефи.

Върху пейката има кутия цигари и бутилка. Изглежда съвсем скоро някой е седял там. Много малко време е необходимо на Никола, за да предприеме следващата си крачка. Той се оглежда набързо и отвлича животното. Макар да извършва това на паркинг на голям магазин, където неминуемо ще бъде заснет, Никола, без оглед на току-що изтеклата си условна присъда, избира да опита да заблуди баща си, давайки му друго животно, пред това да признае, че заради неговото закъснение, Стефи е загубила живота си.

За пореден път Никола заварва бащиния дом с отворена врата – демонстрация този път на надеждата на баща му, че любимото животно ще се прибере у дома.

Още от вратата героят на Вергов започва с лъжите. „Я виж кого ти водя!“ Той започва да нарича кучето Стефи, след което допълва лъжата си с (измислени) детайли – „Знаеш ли къде я намерих? До 264-и блок. Стои долу нашата, който мине, ѝ дава нещо за ядене… Живот!“ Бащата на Никола обаче вече е усетил измамата, познал е, че това не е неговото куче. В отговор на подробния разказ, той първо замълчава, а после, опипвайки кучето, очевидно търсейки формирования, които Стефи е имала, той пита „Къде, викаш, я намери?“. По лицето му е изписана мнителност.

Без да конфронтира директно, родителя показва на детето си че знае за измамата.

Това се случва, когато героят на Васил Банов се обръща към кучето с думите „Ела. Ела да ти покажа къде ти е паничката.“ Разбира се, всяко домашно животно, е наясно къде в дома може да се нахрани. Докато героят на Банов продължава да ориентира кучето „Ей тука ти е купичката за храна. Тук ти е купичката за вода. Ей тук ти е леглото.“ Никола спира да яде и наблюдава застинал с лъжица във въздуха. Осъзнал, че баща му го е разконспирирал Никола се натъжава, в очакване на това и малкото одобрение, което е получил да му бъде отнето.

Когато баща му, демонстрира че няма намерение да коментира въпроса за кучето, като, сядайки на масата, казва „Да ядем?“, сякаш нищо извънредно не се е случило, Никола напълно губи способността да се крие зад маските си. Той започва да подсмърча, от очите му потичат сълзи. Не смее да погледне баща си. Срамът е огромен. Никола не получава своето изкупление. Подкрепящата го бащина ръка, разбиращата и приемаща прегръдка, в която Никола се впуска, му дават много повече.

Той преживява катарзис. Вече разбира не само интелектуално, но и емоционално, че баща му го приема, че няма нужда да лъже, тъй като лъжите няма да доведат до желаните от него резултати. По всичко личи, надменността, която прозира от опита да излъжеш всичко и всички, пречи на Никола да осъзнае, че хората около него са способни да го разберат по-добре, отколкото той си позволява сам да се разбере и лъжите му очевидно са онова, което го е довело до ситуацията, в която се намира.

 

 

3.  Заключение

„Уроци по немски“ е филм за реалността на една българска мечта. Мечтата за икономическия просперитет. За възможността да постигнеш успех, без да се променяш. Успех, изглеждащ възможен. От разстояние. Без да са извършени действия. Блян. Успехът, който (мечтата убеждава) очаква всеки, който отиде в Германия. Немците са различни и самото присъствие сред тях, се отразява положително.

Неразбирайки, че ако човек не е готов да полага усилия и да се труди сред относително топъл народ, то той със сигурност не би паснал сред група хора, за които в цял свят съществува стереотип за трудолюбивост, изпълнителност и дисциплина. Българската мечта е мечта именно затова, защото за множеството Германия е или форма на психологическо бягство (какъвто е случая на Никола) или е sui generis  “Остров на удоволствията[12]”. Спокойно може да се твърди, че повечето хора, през ума на които е минавала идеята да мигрират в Германия, не са извършили и първата крачка в тази посока.

Ако се приеме, че Никола е събирателен образ (за което, разбира се, няма големи основания), то спокойно може да се приеме, че миграцията (икономическата такава), е предимно подбудена от ниска способност за адаптация.

Това по никакъв начин не означава, че няма „изтичане на мозъци“. Както е добре известно, мигрират не само онези, които не успяват да открият просперитет сред своите, но и онези, на които успехът, който може да им предостави родната държава, ги ограничава. Хората, които се чувстват ограничени от възможното развитие, заминават не от страх, не в опит да се скрият от грешните решения и, разбира се, без намерение да злоупотребяват с помощите, предлагани от държавата. За тях Германия не е различно място, където те изведнъж ще започнат да живеят „нормално“. Не е място, на което ще бъдат „спасени“. Чуждата държава за тези хора е по-скоро поле за изява. Възможност способностите и качествата им да бъдат възнаградени по начин, по който те считат за справедлив.

Никола обаче е от първите. Той не само е зле адаптиран към българското общество – ниско платен трудовак, избухлив, необразован, неграмотен, но също така и духовно слаб човек, опитващ (несполоучливо) да лъже себе си и близките си.

Той очаква, без да има каквито и да е (дори косвени) доказателства за това, че при пристигането му в Германия, животът му магически ще се промени към по-добро.

През всичките сто минути на филма, разказващи няколко дни от живота му, той така и не преминава първия урок по немски. Език, към който очевидно не изпитва интерес. Никола никога не е показан наистина да учи, да полага усилия, да се старае. Уроците по немски той (убеждава себе си, че) слуша, докато управлява автомобила си и се опитва да подреди живота си, преди да избяга.

Както „ученето“, така и опитът да вътвори ред в делата си, идват в последния момент. Точно преди да замине. По думите на партньора му – Ива – за заминаването се готвят „последните няколко месеца“. Въпреки това, Никола все още е не е направил нищо, което е нужно да стори преди да замине. Дори не е споменал на родителите си.

Той опитва да извърши всички житейски правилни действия. Да научи език, да замине на място, където вярва, че ще постигне повече, да се сдобри със семейството си, да помогне на баща си и на майка си, да се сбогува с хора, които са били значителна част от живота му и да се извини, на когото е необходимо.

За съжаление обаче, опитите му са покварени (и провалени) от него самия. Те са реализирани чрез същите подходи, които са го довели до мястото, на което се намира. Кражби, агресия, обиди и лъжи.

Онова, от което Никола бяга – битието си – е породено от дейстията, чрез които той се надява да го поправи. Следователно, макар да опитва да извърши правилните неща, той го прави по грешен начин. Никола греши в това, че „каквото и да тръгне да прави, все е грешно“, намеренията му не са грешни, липсват му адаптация и духовно и психологическо израстване, които биха му позволили да намери по-правилен и зрял подход. В крайна сметка обаче, дори грешния подход на Никола успява да го отведе до онова, което му е най-необходимо – катарзис.

Обикновено киното и литературата притежават един очевиден happy end[13]. Кристофър Воглър, Джоузеф Кембъл, Джордан Питърсън, Бруно Бетелхайм, Владимир Проп и десетки, дори стотици други автори насочват към това, че за да бъде разбран един разказ (без оглед на формата, чрез която е предаден), той трябва да следва определена структура. Макар и да се различават по използваните термини, включените нива и други детайли, теориите на тези автори до голяма степен се припокриват една с друга и следват, в общи линии, една и съща структура.

Героят и светът, който обитава, са в спокойно състояние, нещо предизвиква излизането на героя от светът, който познава и харесва, среща препятствие, преминава препятствието, завръща се в света, който, също като героя, е променен към по-добро. Това е, в най-груби форми, структурата на приказките. Тя може да бъде открита в множество религиозни текстове, включително и Библията, във филми, като „Междузвездни войни“ и истории (без оглед на метода на разказване), като „Властелинът на пръстените“.

В огромна отклика от тази структура стои руската литература. Истории като разказаните от Фьодор Достоевски в „Престъпление и наказание“ и „Записки от подземията“, разказите на Чехов, и в творбата на Толстой „Ана Каренина“ отсъства това, което руснаците биха нарекли счастливый конец[14].

Макар на руската литература, генерално, да е вродена една философска, емоционална и психологическа тежест, този по-реалистичен, по-житейски издържан подход към изкуството, не е нечуван и в западната литература. „За мишките и хората“, „На изток от Рая“, „Великият Гетсби“, „Спасителят в ръжта“, както и редица други разкази на Селинджър, Стайнбек, Едгар Алън По и Фицджералд също притежават тези качества[15].

Никола, подобно на Разколников, измъчван от грешните си решения, за които някога е успял да се убеди, че са правилни, преживява катарзис. Щастливият край в тези истории се корени именно във връзката им с реалността, където „щастлив край“ не съществува.

От психологическа гледна точка краят идва, когато човек преживее катаразис и онази част от личността му, която го е направлявала погрешно, загине, за да може да се прероди по начин, който да е наистина здравословен. За да се появи възрастният, трябва да загине детето. За да се появи праведният, трябва да погине търсещият мигновено удовлетворение.

За да се появи Никола, способен да посрещне реалността, трябва да бъде заровен Никола – слабият, страхлив и пропит от неувереност мъж. Възкресението на митологичното създание феникс символизира именно тази психологическа, духовна смърт, от която се ражда нова личност. Подобно тълкувание може да се направи и на смъртта и прераждането на Иисус и Лазар в Библията.

Никола несъзнателно търси именно това – възможност да се прероди (духовно), да започне отначало. Далеч, без обвързаности и тежести, които да го задържат на психологическото място на което той се намира. Протагонистът не съзнава, че където и да отиде, той не е способен да получи друго, използвайки инструментите, с които борави в родната си държава. Той се надява да бъде променен, почти насила, от средата, която обитава. Отрича или несъзнава своят принос към подобна трансформация. Принос, който, за добро или лошо, е ключов.

Катарзис, човек може да преживее след тежка трамва. Един силен сблъсък с реалността, която да му покаже, че към настоящия момент методите за справяне, избраната Персона и/или подхода към живота, са недостатъчни и/или неправилни. Същият този сблъсък, обаче, може да доведе и до още по-голямо затвърждаване на убежденията и методологиите, образувайки една спирала, водеща към (духовна) бездна.

Именно поради тази причина, личността има по-голямо значение за прогреса, отколкото средата, въпреки че са във непрекъснато взаимодействие. Никола обаче, поради натрупани неувереност, некомпетентност, неграмотност, низ от грешни решения, усещане за недостатъчност, примесени с чисто човешкото търсене на положителна Аз-концепция, е на практика принуден да използва лъжа, за да задържи кипящата реалност, под повърхността на съзнателното (тоест, да изтласка).

Намерението му да избяга и да се озове в среда, която ще му предостави условия, в които сегашната му личност ще умре, за да отстъпи място на лишена от страхове и препятствия такава, го поставя в ситуация, в която той, макар и плахо, трябва да посрещне, в кратък период от време, всички онези страхове, които са го държали до този момент.

Заминаването за Германия, както вече става ясно не е само спасителен пояс за него като човек – предоставяйки му възможност да постигне желания на повърхността просперитет. На самото заминаване той гледа като на убежище. Едно сигурно място, на което Никола би могъл да отиде, в случай, че нещата се объркат. Именно тази сигурност (била тя и имагинерна) му предоставя възможността, а и мотивацията („никога повече няма да ги видя“), да потърси онова, от което има нужда. На съзнателно ниво Никола има нужда от одобрението и любовта на хората около себе си, има проблеми с контролирането на емоциите си, използва всевъзможни интелектуални гиманстики, за да се убеди, че е правилно да лъже (другите и себе си).

Възрастта, отхвърлянето на околните и липсата на какъвто и да е успех обаче, започват все повече да накланят везните в посока на това, реалността да покаже грозното си лице и Никола да е абсолютно неспособен да отрече, че животът му е погубен.

Въпреки че го постига чрез поредната самоизмама (заминаването за Германия), Никола всъщност успява да посрещне страховете си, да помоли за любов (по начин, по който е способен).

И докато през по-голямата част от историята зрителят (а и самият Никола), остава с впечатлението, че „каквото и да тръгне да прави, все е грешно“, в края всички получват един емоционално тежък, но реалистичен щастлив финал.

В последната сцена, без да му се казва директно, Никола разбира, че баща му знае, че кучето, което е довел у дома, не е неговото куче. Без да го обвинява, бащата на Никола просто посочва на открадната белгийска овчарка къде са купичката и леглото ѝ. Никола, разбира, че баща му го приема какъвто е, че няма нужда вече да бяга. Мястото му е, където е. Дори да отиде в Германия, няма да се адаптира, така, както не се е адаптирал и в България. Ала в България, поне има хора, които ги е грижа за него. Хора, които, надяваме се, ще му помогнат да се подобри и да стане по-добър човек.

Всичко това се вижда в сълзите, които предшестват финалните надписи. Край на преструвките, край на бягството. Разплаквайки се, Никола признава пред себе си и пред баща си, че е носил маска. Тази маска се пропуква под тежестта реалността. Персоната умира. Никола преживява своя катарзис.

Спекулативно е, но изглежда, че пътуването се отлага.

 

Библиография

• Арънсън 2009: Арънсън, Е. Човекът – Социално животно. София: Дамян Яков.
• Бетелхайм 2010: Bettelheim, B. The Uses of Enchantment: The Meaning and Importance of Fairy Tales. Vintage
• Джонев 1996: Джонев, С. Социална психология, Том 2. София: Софи-Р.
• Достоевски 2016: Достоевски, Ф. Записки от подземието. София: изд. Фама
• Елиаде 1984: Eliade, M. Rites and Symbols of Initiation. Spring Publications
• Кафтанджиев, 2008: Кафтанджиев Х. Absolut Semiotics in an Absolute World. Ciela. 2008.
• Кембъл 2017: Кембъл, Дж. Героят с хиляди лица. София: Елементи
• Кембъл 2019: Кембъл, Дж. Силата на мита. София: Сиела
• Кузманова, 2022: Кузманова, Ваня. 2022. 1,3% от населението са неграмотни, всеки четвърти преброен българин е висшист. https://www.bgonair.bg/a/2-bulgaria/283968-13-ot-naselenieto-sa-negramotni-vseki-chetvarti-prebroen-balgarin-e-visshist
• Питърсън, 2019: Питърсън, Дж. 12 Правила за живота: противоотрова срещу хаоса. София: Гнездото.
• Родари 2015: Родари, Д. Граматика на фантазията. София: Сиела
• Св. Синод 1991: Библия сиреч Книгите на Свещеното писание на Вехтия и Новия завет. 1991. София: Св. Синод на Българската църква.
• Стаматов, Енчев 2012: Стаматов, Р., Енчев, Н. Човешкото поведение. София: изд. „Хермес“.
• Фройд 1985: Freud, Z. Group Psychology and the Analysis of the Ego; In: Civilization, Society and Religion; London: Penguin Books
• Фройд, 2013: Фройд, З. 2013 Лекции за въведение в психоанализата. София: Колибри.
• Шишманов, 2024: Шишманов, Л. 2024. Пинокио 1940: Психоаналитичен прочит. София.
• Djankov, 2016: Djankov, S. (2016). Migration in Europe: the story of the East. https://www.weforum.org/agenda/2016/11/migration-in-europe-the-story-of-the-east/
• Hänig 2019: von Albrecht Hänig. Welfare State Deservingness of Immigrants in Germany. 2019
• Hansen, 2003: Hansen, R. 2003. Migration to Europe since 1945: Its history and its lessons. The Political Quarterly, 74(s1), 25–38. https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3483871/ PubMed Central. 2012.
• Kroese, 2022: Kroese, J. 2022. Broken homes and crime.
• McAuliffe 2024: McAuliffe, M. and L.A. Oucho (eds.), 2024. World Migration Report 2024. International Organization for Migration (IOM). Geneva. https://worldmigrationreport.iom.int/msite/wmr-2024-interactive/ (последно достъпен на 11.11.2024г.)
• NPR, 2017: NPR. 2017. https://www.npr.org/sections/13.7/2017/10/02/552860553/when-children-begin-to-lie-theres-actually-a-positive-takeaway#:~:text=But%20in%20early%20childhood%2C%20lying,but%20vary%20based%20on%20experience.
• Rhodes, 2017: Rhodes, М. 2017. When Children Begin To Lie, There’s Actually A Positive Takeaway. https://www.npr.org/sections/13.7/2017/10/02/552860553/when-children-begin-to-lie-theres-actually-a-positive-takeaway. (последно достъпен на 11.11.2024г.)
• Wade, Tavris, 2000: Wade, Carole and Carol Tavris, Psychology, Sixth Edition. Prentice Hall, 2000.
• Тalwar, Lee, 2008: Talwar, V, and Lee, K. Social and Cognitive Correlates of Children’s Lying Behavior

 

 

[1] Тук и напред фрази поставени в кавички и курсив са цитат от филма.

[2] По Фройд.

[3] По Юнг.

[4] По Юнг.

[5] Очевидно взаимствано от „американската мечта“.  Използва се по този начин с цел по-голямо въздействие. Както показват данните заминаването за Германия е желание, споделяно от голяма част от източноевропейците, не само на българите.

[6] Отсъствието на бащата, последвано от неговото (метафорично) спасение, може да се интерпретира и като реверанс към ритуалите за посвещение, които, интерпретирани от съвременните приказки и древните митове, често включват спасението на бащата. Подобно на филмът на Дисни Пинокио (1940), бащиният дом остава празен, за да може героят (в митологичен смисъл на думата), да се отправи на приключение, което ще го отведе едновременно до спасението на бащата и до собственото възмъжаване (Шишманов, 2024). В споменатата екранизация на Пинокио, след като марионетката бяга от Островът на удоволствията, той заварва бащиния дом мрачен и изоставен. След като демонстрира отчаянието си, на лицето на Пинокио за пръв път се изписва решителност и той се отправя към „стомаха на кита“ (в случая буквално, но е реверанс към ритуалите за посвещение).Там Пинокио спасява баща си. В „Уроци по немски“, носейки баща си на гръб, Никола също спасява своя баща, макар и единствено от неудобство и умора. Въпреки че във филма липсват елементите, които биха довели до категоризацията му като „приказка“ или пореден прочит на митологичният „герой с хиляди лица“ (вж. Кембъл, 2017), което и причината за нивото на анализ, интересно е да се отбележи, че конкретно тази сцена, ако не друго, то поне напомня тези митове.

[7] Своего рода, лат.

[8] Третият ден е сряда, немски.

[9] Макар да не е споменато изрично, лесно се допуска, че става дума за някоя от социалните мрежи.

[10] Не става ясно дали с истината или отново в опит да промени реалността чрез думите си.

[11] Явор е новият партньор на Петя и жертвата на побоя, който води до условната присъда на Никола.

[12] Термина „Остров на удоволствията“ е зает от филмът на „Дисни“, „Пинокио“ (1940г.). Мястото символизира пълното бягство от отговорност и отдаване на всички форми на хедонизъм. Паралел е направен, поради това, че бидейки социална държава, Германия предоставя на мигрантите помощи, с които често се злоупотребява. Толкова често, че достъпът на имигрантите до тези помощи е ключов въпрос за немското общество още от 1960-те години (Hänig 2019).

[13] Щастлив край, анг.

[14] Щастлив край, рус.

[15] Причината да бъдат изредени по-известни автори, е да се покаже, че не привично само за руската литература да приема форми, различни от стандартната структура на приказките.